Мина се късна вечеря,
време петляно настава;
силна му буря вееше;
буен дъжд рукна отгоре,
Бойка от къщи излиза,
буря ѝ в нищо не бърка,
буен дъжд воля не спира...
Бойка саминка излезе,
та са към чучур упъти,
там над реката под брястът.
Седна саминка на камък -
на саморасъл бял камък,
седна там Бойка да чака.
Бурята тихна, утихна
и дъждът сякна, престана.
Буен си порой протече;
страшно шумеше реката -
бряг се над нея ронеше.
Бойка не гледа, не види
страшни ми върли стихии
как си бушуват, върлуват.
В мисли са беше вглъбила:
нейните тежки въздишки
сливат се с речно шумтенье.
Вече петли те попяха.
Полунощ стана, настана.
Бойка са дигна, та стана,
в мрака са наокол уникна,
уникна и са ослуша.
Найде са нищо не види,
нищо отнийде не чува;
само звездите над нея
изново на свод небесен
ясно блещяха, трептяха.
Бойка са жално нажали,
от очи сълзи порони,
тръгна, назад са повърна;
две стъпки Бойка пристъпи,
застана, пак са ослуша.
Стъпки са счуха надясно -
стъпки на Бойка познати;
знайно си лице идеше:
млад Стоян, млада войвода,
Бойкин ми драгий годеник -
годеник, верен любовник.
Срещна го Бойка посрещна
весела вече, засмяна
и му благатно продума:
- Видиш ли, драгий, чакам те...
-Бойке ле, мило байново!
Прошка, задет се забавих.
СНощи си късно получих
писмо от нашът войвода:
скоро, по-скоро да стана,
вярна дружина да сбирам,
горе в Балкана да ида.
Прекопът гърци минали,
в наште предели навлезли,
пакости правят кървави:
де кого сварят, убиват;
градове палят и грабят,
а села пленят и харат
и вървят напред, та идат -
днеска са, утре при нази...
Мене ми писмо поръчва
през гора пътя да хвана
горе зад гърци да ида,
заднината да им хвана.
Нямах аз време да дойда;
твърде скоро преилетях:
"Сбогом, прощавай! да кажа.
Дай ръка, либе, прощавай.
Моля, недей ма забравя!
Ако са живо завърна,
скъпи користи твои са -
първий е обир за тебе.
Ако би на бой да загина,
като ти сърце прощава,
просто да ти е от мене:
жени са, Бойке, за други;
земи си, Бойке, кого щеш,
само да ти е по сърце
и по юнашество прилика.
Бойка Стояна изгледа,
нежно са някак посчумри,
троснато малко продума:
- Та що би грижа таквази!
Туй ли остана да мислиш?...
Сетне са Бойка усмихна
и с глас нежен продума:
- Праща ми сърце и воля
туй, що съм длъжна да сторя,
и ще го сторя, да видиш,
да видиш и да познаеш
как може Бойка без тебе!
Тръгваш ти, драгий, отиваш
на войска с вярна дружина,
тръгва и Бойка със тебе -
с тебе на войска да дойде!
Ти добре знаеш баща ми, той е от стари войници,
стрели у него с товари -
остри ми стрели пернати,
в яд и отрова калени.
Копья у него пробойни,
сулици, саби, ножове,
с всякакво върло оръжье
цели са изби у него.
С коне са пълни обори,
с хранени коне жребяти.
Негово сърце юначно
ден и нощ тъжи и плаче,
син, на юнашество наследни,
на царска служба отмяна,
на войска да го проводи
царю и роду да служи.
Ази сама съм, едничка,
аз за ин и за дъщерка,
една у баща, у майка...
Аз сама с тебе ще дойда,
в любовта вярна на тебе
и на баща си в юнашство.
С гърди ща да та закрилям
от остри стрели пернати,
със щит ща да та забраням
от силни копья замашни...
В време безбойно на лагер
моите коси теб сянка,
коленете ми възглавье,
тънки ми присти ветрило...
На мойте гърди почивай,
както по жътва на нива.
- Бойке, ле вярна душице,
три години как са любиме,
година как сме годени.
все си ма на ум учила
за много неща, за всичко...
При твойта хубост и лепост
ти си на разум отличаш;
но сега как ми приказваш,
сякаш че дете седмаче!
На войска не си ходила
и ти са струва на тлака.
Сабята на сърп не мяза -
там иска сърце юначно;
очи там, иска кървави -
кървави, небоени:
ръце там иска корави
и силни мишци пъргави...
Страшно е войска на удар:
трошат са саби, ножове,
ломят са копья, щитове,
гърди с гърди са ударят;
падат юнаци в кръвта си,
брат тъпче брата ранена,
пред супостати излязва
на борба, за смърт, за живот,
за слава и за отмъщенье...
Твоето сърце нежното,
твоите стави крехките
как могат сто насреща?
Как могат трая, утрая
да гледат буйни войскари -
хубави, млади, зелени,
как росно цвете през мая -
в кръвта си да търкалят
капнали, жълти, бледави,
каквото листье през есен?
Сърце са с кърви облива,
пот ти от лице яд капе,
чувство от милост замира...
Как мож ти, Бойке, утрая
такваз сърдечна поклата?
Я стой си, мило, на село,
майце отмяна да бъдеш
в тежки ѝ служби домашни,
тейко подпора да бъдеш
в негова старост и вялост...
Тежък е живот войнишки!...
Войник трапеза не знае,
нито постелка, подложка...
Сухий му хлебец - вечеря,
на два дни, три дни обяда,
все пак от сухи корички.
Мораа му е постелка,
бял камък - мека подложка,
горово листье - покривка,
ясното небе - приютье,
тънка му сабя - другарин,
остри стрели му - слугици...
Туй дори Стоян думаше,
Бойка се беше вглъбила
в мисли широки, дълбоки
и черна земя гледаше.
А щом си Стоян издума,
тя са от мисли завърна
милно в очи го погледна,
та че му дума продума:
- Що са тез пречки, що казваш?
Що ли са тези плашилки?
Ти ли не знаеш, Стоене,
аз от кого съм родена?
Що сърце носи баща ми?
Що ми разказваш надълго,
а ма раздумваш напразно?
Ти откак си ма залибил,
дали не си ма угадил,
че под таз лика моминска
сърце юнашко почива...
Нима не помниш, Стоене,
когат водата дохожда,
стара ти майка поднесе;
по лов ти беше далеко,
баща ти беше на Търнов,
нямаше никой при нея.
Аз сама скочих в реката,
буйни талази пресякох,
насред река я настигнах,
жива на бряг я извлякох...
Или забрави, Стоене,
теб когат та тресеше,
че ви са къщи запали;
кой скочи в страшни огневе,
че на ръце та изнесе,
каквото агне гергевско?...
Страшно е, казваш, Стоене,
страшно е войска на удар -
страшно е само да гледаш
как са там борят юнаци;
още по-страшно да мислиш
отдалек как са те трепят...
Вътре в войската кога си,
сам на борбата отгоре,
мъст у гърди са разпаля,
сърце са в кърви запеня,
в жили са дързост разлива,
ръце от ярост потрепват,
сами са теглят към сабя;
очи от огън тъмнеят,
нищо пред себе не видят:
страшен противник - муха е.
Смърт ли насреща излезе,
гледаш на нея безстрашно,
сам ти връз нея политаш...
Час дошел мъртъв да паднеш;
де са по-лесно умира,
ако не тамо, в войската?
Кога та болест снамери
в къщи, на мирна постелка,
и да н'си още за мрене,
гледаш, че всички из къщи,
скръбни и желни за тебе,
ником поникли, не шават.
Ако поискаш водица,
треперят и ти подават.
Роднини, виж, са изреждат
да идат да та наглеждат,
гледаш ги все са припазват,
за тебе кога приказват,
ниско та гледат и шушнат.
Сепваш са и ти тогази,
трепнуваш от смърт пред време.
Имаш и време доволно
светът по-тъно да смисляш,
да тъжиш, да го милееш.
Страшна е мъртта, Стоене,
кога я чакаш на легло:
буден я гледаш наяве,
дремнеш ли, нея сънват,
а то е сто пъти по-тежко,
по-грозно от смърт на войска.
С войската на бой кога си
щом чуеш екне тръбата,
кипва кръвта ти, възвира,
смърт ни на ум ти не иде;
мислиш ти само за мщене...
Рана ли враг ти нанесе,
кръв ли ти виде да блюкне,
по-силна жажда за мщене
в тебе тогаз са възражда.
Смъртна ли бъде таз рана -
ясна, засмяна, душата
отведнъж тяло оставя
мрътво, но с слава покрито...
Всякога ѝ било, ще бъде
от живот слава по-честна.
От такваз участ блажена
що аз да бъда лишена?
Ако жена съм, не съм ли,
както мъжете родена?
Що да не мога, кат искам,
както тях и да умирам?
Само мъжът ли обича
домът си, още родът си?
Той ли е само тъй длъжен
за тях да лее кръвта си?
Богу съм длъжна кат тебе,
роду си длъжна не съм ли?
Що да са крия от смърт аз,
ти като на смърт отиваш;
и кат са крия, щел'мога
някъде да са укрия?
На войска ако не ида,
вечно ли жива ще бъда?
Ако на село остана,
ще ли безсмъртна да стана?
Смъртни сме всинца еднакво,
мъж ли, жена ли веднъжки,
в бойно ли поле ил' в къщи,
рано ли, късно, ще мреме.
А като без смърт не може,
де са по-сладко умира,
ако не на бой с дружина?
Смърт било страшно, ти казваш;
робство от смърт е по-страшно.
Свиден и мил е животът,
но дали няма от него
нещо по-мило, по-свидно?...
Тежко е, казваш, войнишство!
Как ще е тежко за мене?
Аз не съм в Търнов родена,
ни цариградска учена.
В път ма е майка родила,
в остри пелени повила,
на студен извор къпала,
с своя си кърма доила...
Ази съм расла, порасла
во дъжд, во вятър с овцете,
по буйно слънце на нива,
често и гладна, и жедна!
На какво не съм учена?
От какво свена да имам,
та да не дойда със тебе
на войска, дето отиваш
с твоите отбор дружина,
другар най-малък, най-верен?...
Ако ти либиш, ще знаеш
жива раздяла какво е
и не ще искаш от мене
сам да та пусна да идеш
на войска в явни премежди...
От любов нещо по-силно,
ни от раздяла по-тежко!
Ако съм твоя до гроба,
що и там с тебе да и'дойда?
Ей, ще да дойда със тебе;
ти дето бъдеш, и аз там...
В кървави битки при тебе
нека стрела ма умери,
нека ме копье промуши,
нека ма сабя премахне;
на твоите ръце юнашки
аз ще издъхна със радост,
пълна със сладки надежди,
че ще отмъстиш за мене...
Да стоя тука на село,
тамо за тебе да мисля;
ветрец дръвя ли разклати,
птиче ли пръпне меж'листе,
ази да трепвам, горкана!
Всякога все в страх да бъда
от жални вести печални.
Не мога, мило за бога,
и недей иска да стане,
от войска кат са завърнеш,
гробът ми само да найдеш...
Туй доде Бойка думаше,
ронеше сълзи два реда,
Стояну в поли падаха.
Жално я Стоян гледаше...
Когато Бойка издума,
и двамата са мълчели -
що веч да думат, не знаят...
* В 11 кн. на "Читалище" за с.г. излиза тази прочутапоема на Славейков. Според неговата преписка той замислил поемата още през 1852 г. "Бойка българска войница" - пише в писмо до Н. Палаузов, - която сшозва, за разтуха на сопругата си от лятос насам, може да я видите в подлистника на Цариградски вестник някога." Според Пенчо Славейков това е само част от голяма поема, която баща му имал вече в черновка, но се загубила някъде в Цариград. Според стария Славейков по-нататък в поемата се разказвало как Бойка отива на война, "нейните подвизи като войвода... как тя се завръща дома и погребва своя любим на мястото на тяхната първа среща"...
* Смята се, че за прототип на героинята на поемата е взета прославената през онова време в търновския край Рада Барачкина. Ето какво пише в своя очерк за нея Славейков: "Според преданието, което от достоверни лица сме чували и което се потвъ7рдява още и от народните песни, в последната четвърт на преминалото столетие (тоест 18 век) в това село (Чалакова махала, Търновско) се прочула някоя си мома Рада Барачкина... като била още на 12-13 години девойка. Рада сама себе си изложила на опасност, за да избави живота на едно по-малко от нея овчарче, което бил помъкнал буйният и стремителен порой от дола, който пада от стените горе и тече край самото село. На 17-18 години като била... запалила се една къща в селото. При другите, които из околните нивя могли да съгледат дима и да се притекат на помощ, първат,а що пристигнала в селото, била Рада, която и най-напред влязла в обзетата вече в пламък къща, изнесла из нея на ръце прехласната в силна треска бабичка и от другите, изпосле пристигнали, тя най-вече спомогнала да се отърват от огъня някои неща от скъдната покъщнина на домакините."
"Тази ѝ сърдечност - продължава Славейков, - спретнатост и лепостта ѝ, а още повече доброто ѝ сърце я направили да бъде желаема съпруга на момците от селото и на тези даже от околните села, между които бил синът на едного от богатите и силните аги в село Качица. Заплашванията на този млад ага отстранили всички други искатели, но досажданията му... принудили я най-после да прибегне в дружината на известния по това време в тази страна Вълчан воевода. После ненадейното улавяне на Вълчан воевода... Рада не се отказала да приеме воеводството над дружината си, което и водила няколко години наред, но без да се споменува някое злодеяние и насилие, направено от нея и юнаците ѝ. Нейното хайдутуване било да покровителствува изложените на опасност жители от околните села в почнатите вече нашествия на кърджаиите и даалиите и в междуособните борби на бейовете и на аяните по това време. Не се знае положително сетнината на тази юначна и добродетелна мома воевода."
* Известният наш изследовател Димо Минев е записал от деветдесетгодишната си майка друг интересен разказа за тази мома воевода. "Един ден - пише той - трима млади турчета отишли въоръжени в дома на Рада и поискали тя да излезе и да им налива ракия да пият. Рада се явила внезапно пред тях вместо с ракия с една дрянова сопа в ръка и кротко попитала гостите защо я търсят. "Търсим те да ни изнесеш ракия да ни черпиш." "Та аз не съм кръчмарка, нито къщата ми е кръчма да ви черпя. Добре ще сторите да си отидете, отгдето сте дошли" - и си тръгнала към къщи. Но единият посегнал да я улови и задържи. С един светкавичен удар Рада му прекосила ръцете, пресреща и другите двама със сопата тъй бърже, щото те не сварили да изтръгнат нож или пищов, защото и тям ръцете били увиснали от Радините удари. Оттогаз Рада забягнала в горите и повела чета."