Хунският натиск от изток не позволил на прабългарите да останат в Прикавказието задълго. Около 377 г. те се разделили на 3 части. Към първата спадали тези, които поели на запад и се установили в Панония, увлечени от хуните. Втората съставлява ла прабългарите, останали да живеят в прикавказието, а третата – прабългарите начело с хан Вунд преминали Кавказките планини, за да се заселят в Армения. Така съдбата на панонските и прикавказките българи ги отвела в различни исторически посоки.
Приблизително между 375-та и 453-та година панонските прабългари приели съжителството и политическото върховенство на хуните. Ето защо в изворите те не се споменавали със собственото си име. Това време обаче оставило трайна диря в тяхната историческа памет. „Именникът на българските ханове“ започва с управлението на Авитохол и Ирник, отъждествявани с Атила и неговия син Ернах. След разпадането на Хунската империя – 453г., прабългарите получили възможност за самостоятелна политическа изява. Тяхното обвързване с историческата съдба на Балканите започнало през 480г., когато източноримският император Зинон ги привлякъл като съюзници срещу остготите. Влезли няколко пъти в сражение с тях, остготите претърпели поражение. В началото на следващия VI-ти век прабългарите разстрогнали мира с империята и поставили началото на продължителните си опустошения в балканските провинции, които били осъществявани много често съвместно със славяните. Византиийският автор Прокопий Кесарийски отбелязва особено голямото им нашествие през 540 г.
Между 562-ра и 565-та година аварите се установили в Панония под ръководството на хаган Боян и организирали своя държава. Това се случило благодарение на византийското съгласие. Панонските българи за втори път попаднали под чуждо политическо върховенство. По всичко изглеждало обаче, че те заемали важно място в държавата на аварите. През 631-ва година там се разиграла междуособица, предизвикана от съперничеството на прабългарски и аварски вождове за върховната власт. Военните действия завършили с поражение за прабългарите и те били принудени да търсят убежище в Бавария, намираща се вече под властта на франкския крал Дагоберт. Първоначално той заповядал всяко баварско семейство да приюти по едно българско, но впоследствие размислил и наредил новите заселници да бъдат избити. От страшното клане успели да оцелеят едва 900 души. След трагедията тази група българи стигнала до Италия, където се установила във Венетската марка, а половин век по-късно била преселена в областта Пентаполис около Равена.
Сведения за тези 900 души липсвали чак до средата на VI-ти век, когато изпъкнали две прабългарски племена – кутригури и утигури. Първите обитавали земите западно от река Дон, а вторите – на изток от нея. През 551г. византийската дипломация успяла да всее сред тях раздори, които прераснали в открита война. Победители в нея се оказали утигурите. Кутригурите обаче бързо успели да се съвземат. Като доказателство за това служи организираният мащабен поход срещу Константинопол през 558г. под водачеството на хан Заберган. Не било ясно колко време продължили междуособиците между двата военно-племенни съюза, но те отслабили съпротивителните им възможности. Това от своя страна се оказало фатално, защото станало причина за попадането на прикавказките българи под властта на Западнотюркския хаганат около 567-568г. Начело на хаганата стоял хан Силджибу, след чиято смърт в държавата му избухнали вътрешни конфликти. Това дало възможност на прабългарите да постигнат известно самоуправление. Чуждата политическа власт сплотила прабългарите, сред които най-голяма тежест придобило племето оногундури.
През 630-631г. сред управляващите кръгове в Западнотюркския хаганат отново избухнали вътрешни междуособици. Вождът на оногундурите - хан Кубрат приел това като благоприятен знак. Той се опълчил срещу чуждата власт, възстановил политическата самостоятелност на българите през 632г. и поставил началото на т.нар. Стара Велика България. За неговата личност в науката днес се водили множество любопитни спорове. Все повече изследователи били склонни да възприемат сведението, дадено от Йоан Никиуски за християнизацията на Кубрат и младостта му, прекарана в двора на император Ираклий. Кубрат произхождал от старинния династичен род Дуло.
Вероятно в периода 632-635г. в резултат на успешната дейност на хан Кубрат окончателно се оформила територията на Стара Велика България. На изток тя се простирала до река Кубан, на запад – до река Днепър, на север – до Донецк, на юг – до Азовско и Черно море. Неговият столичен център бил град Фанагория, който се намира на територията на днешния Тамански полуостров.
Във външно-политическото отношение на Стара Велика България основно място заемал мирът с Византия. Империята оценила този политически избор и това било видно от титлата патриций, дадена на хан Кубрат, която била най-високото звание, определено за варварски владетели. Друг важен политически партньор на прабългарите били техните източни съседи – хазарите. След смъртта на хан Кубрат хазарската опасност довела до разпадането на държавата.
Тримата синове на хан Кубрат – Боян, Котраг и Аспарух разделили народа помежду си и поели в различни исторически посоки. Баян останал в Прикавказието и приел властта на Хазарския хаганат. Котраг поел на север и по средното течение на река Волга създал т.нар. Волжко-Камска България. През Х-ти век тя била ислямизирана и успяла да просъществува чак до татарското нашествие през XIII век. Хан Аспарух поел на запад покрай брега на Черно море, за да се озове в устието на Дунав, в т.нар. област Онгъл. Етимологията на тази дума се свързвала или със старобългарското съществително „ъгъл“, или с прабългарската дума аул. В тези земи се разиграли съдбоносни събития, довели до създаването на българската държава.
Настанявайки се на Балканския полуостров, славянските князе в Мизия и Аспаруховите българи били заставени да търсят военно и политическо сътрудничество. Това довело до изграждането на трайна политическа, административна и военна организация, която единствена можела да им осигури спокойствие и защита.