Обгради ни врагът.
Бе свиреп, многоброен.
Ние,
шепа бойци,
закалени и млади,
в тоя ден, като никога ярък и зноен,
в бой неравен
пробивахме път към отряда...
Някой тежко изохка
- и падна.
Бе Максим!
Аз не виждах от гняв и към него се впуснах:
впил ръце във пробитата празна паласка,
в люта болка
гризеше той кървави устни...
Аз бях ням.
Той отвори очи и прошушна
(а сърцето ми стине от страшните думи):
"То се вижда, че моята вече се свърши,
но те моля,
Андрюша,
тегли ми куршума!"
И устата се пукаха в кървава жажда,
а скалистият хълм беше пуст
и безводен...
"Максим, чуй (а гласът ми - от сълзи разяждан),
ще пробием...
ти здрав ще си пак...
и свободен"...
Жари сърцето...
Стискам му нежно ръката
(как зловещо е шибал проклетия шмайзер!...)
"Чуй...
Андрей...
ти едничък най-верен приятел...
виждаш сам...
и недей ми напразно приказва...
Аз бях свършил и сам,
но ръцете отпадат...
мислех...с бомбата...
тя на вас по ще послужи...
Знай,
не искам в ръцете им жив да попадна,
да се гаврят със мен...
Целуни ме, Андрюша!"...
А наоколо диво куршумите парят...
Теглих спусъка.
(Мисля, на луд съм приличал!)
...Аз не знам ти разбираш ли всичко, другарю, ала стрелях...
Та знаеш ли как го обичах!