1

Кой нощес с любов е везал
с дребнозърнест, звезден сняг -
в кичури бухлати чезне
вчера голият клонак.

И сега е като в чудо:
нежен блясък те слепи.
Бели арки вдигат лудо
буки - с връх в небето впит.

Слънцето в разплавен блясък
по върхарите гори,
в синкавомъгляви краски
сенчестият дол е скрит.

А сред бялата поляна
(като в чуден детски сън)
шепнем - волни партизани -
край хайдушкия огън.

Птичка разлюлява клонка -
сребърен прашец струи...
"Ех, родино - ще пророним, -
хубава земя си ти!..."

2

Потъмнява гората прекрасна
под студения дъх на нощта,
както гасне сребристият блясък
на разплавен, изстиващ метал.

Заснежените буки израстват
по-високи във мекия мрак
и - проблеснал - назад ги изтласква
пламъкът в причудлива игра.

Ний унесени още говорим...
, Ой, ти, волен, хайдушки живот,
а сега щях да гния в затвора!"
(И лицата горят в зарево.)

После други със болка подхване:
"А пък мойта любима е там!"...
И разказваме дълго набраното -
как би минала инак нощта?

Ний сме млади, но много живяхме!...
Колко паднаха в тоя двубой!
Но в живота суров възмъжахме -
и един ли сред нас е герой?...

3

Ниско клоните привел е
сняг дълбок и пухкав.
И гората глъхме в бело.
Притъмнява...Глухо...

Само тихо някой шъпне -
кой е тук - под Вежен?
Ето ги - те стъпка в стъпка
по снега бележат.

Като вълк след вълк се мернат -
двайсет и осмина...
Зли разбойници ли дебнат
някой тук да мине?

Или в мъка безисходна
търсят някой близък?
Не, то четници народни
към селцето слизат!

Кой ли подъл, зъл изедник
в тая нощ ще свърши?
Утре колко майки бедни
сълзи ще избършат!...

Под Вежен,
февруари 1944