Общи данни за Слънчевата система
Слънцето и съвкупността от обикалящи около него космически тела образуват Слънчевата система. В Слънчевата система влизат Слънцето, обикалящите около него планети с техни спътници, над 2 000 малки планети, наречени астероиди, комети и безброй много метеорни тела.
По отдалеченост от Слънцето, планетите са разположени в следния ред: Меркурий, Венера, Земя, Марс, Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун и Плутон. Най-малка е най-близката до Слънцето планета Меркурий, а най-голяма Юпитер. Най-далечната планета е Плутон на разстояния около 40 астрономически единици от Слънцето, но това не е границата на Слънчевата система, понеже има много комети, които се отдалечават на много по-големи разстояния. Всички планети обикалят около Слънцето по елипси (близки до окръжности орбити) все в една и съща посока - то запад на изток, в която посока се върти Слънцето и повечето планети около своята ос. Равнините на орбитите на планетите почти съвпадат помежду си и с екватора на Слънцето.
Конфигурации на планетите
Някои взаимни разположения на планетите, Земята и Слънцето се наричат конфигурации. Външна (горна) планета е тази, радиусът на орбитата на която е по-голям от радиуса на Земната орбита. Горната планета М има две характерни положения спрямо Земята и Слънцето: съединение (със Слънцето) - когто е от другата страна на Слънцето, разположена на линията Земя - Слънце - планета, и противостояние - когато планетата и Слънцето са от двете страни на Земята, на линията планета - Земя - Слънце. Очевидно планетите, чиито орбити са вътре в орбитата на Земята (така наречените вътрешни или долни планети), нямат противостояние. Те ща имат две съединения: долно (Земя - планета - Слънце) и горно (Земя - Слънце - планета).
Спътници на планетите
Сега са известни 34 спътника на планетите от нашата Слънчева система. Меркурий, Венера и Плутон нямат спътници. Марс има два малки (12 и 8 км) спътника - Фобос и Деймос. Върху снимки, направени през 1971 г. от "Маринър-9" се вижда, че те имат неправилна форма и повърхност, изпъстрена с кратери както тези на Луната, Марс и Меркурий. Юпитер има 14 спътника (два бяха открити през 1974 г. и 1975 г), четирите най-големи от които са открити от Галилей и могат да се видят и с бинокъл. Открити са 10 спътника на Сатурн. Последният от тях - Янус, бе открит в края на 1966 г. Сатурн притежава най-големия спътник в Слънчевата система - Титан, с диаметър близо 5 000 км, на който е открита атмосфера. През 1974 г. с космически летателен апарат бе открита атмосфера и около един от галилеевите спътници Йо. Спътниците на Уран са 5, а на Нептун - 2.
Голяма част от спътниците обикалят около планетите в същата посока, в която планетите обикалят около Слънцето. Спътниците са малки космически тела в сравнение с планетата, около която обикалят. Най-големият спътник - Титан, е с около 4 000 пъти по-малка маса от тази на Сатурн.
Астероиди
Астероидите (наричани още малки планети) са космически тела от Слънчевата система със сравнително малка маса и размери. Най-големият и пръв открит астероид - Церера - е открит на 1 януари 1801 г. като малък звездообразен обект. Скоро станало ясно, че това е планета с диаметър, по-малък от 800 км. Не след дълго били открити и други малки планети. Диаметрите на повечето астероиди са по няколко десетки километра. До днес са наблюдавани около 2 000 астероида, но техният брой е много по-голям.
Огромното болшинство от астероиди обикалят по орбити, които се намират между орбитите на Марс и Юпитер. Някои от тях обаче имат много сплеснати орбити и пресичат орбитите на Земята и даже на Венера и Меркурий. Такъв е Икар, който през 18 години минава сравнително близо до Земята. Последният път това беше през 1968 г.
Комети
Кометите се наблюдават като мъгливи петна, които се преместват по отношение на звездите върху небесната сфера. Големите комети, които често се виждат и с просто око, имат опашки. Ето защо хората ги наричат "опашати звезди".
Кометите са тела, които обикалят около Слънцето по много сплеснати елипси. Техните периоди на обикаляне са от няколко години до десетки милиони години. За пръв път в началото на 18 век английският астроном Халей забелязал, че кометите се появяват периодично. Той предсказал следващото появяване през 1758 г на изследваната от него ярка комета с период 76 години. И наистина тя била забелязана през декември 1758 г. Тази комета, наричана сега Халеева, е била наблюдавана за последен път през 1910 г. Следващото ѝ появяване се очава през 1986 г.
На голямо разстояние от Слънцето кометите са невидими. При приближавнаето си към Слънцето от твърдата част се отделят газове, които светят. Така се образува светещо мъгляво петно (глава) с ярка централна част (ядро). С по-нататъшното приближаване се отделят все повече газове и може да се образува опашка, която обикновено има вид на конус. При по-нататъшното приближаване към Слънцето опашката бързо расте и понякога достига дължина до 108 километра. Кометните опашки, които са изтеглени в противоположна страна на Слънцето, са били изследвани от бележития руски астроном Ф. Бредихин. Той е установил, че от ядрото на кометата се изхвърлят малки частици, които под действието на сила на отблъскване се отдалечават от ядрото и Слънцето. Тази сила на отблъскване се дължи на налягането на слънчевите лъчи, открито от големия руски физик П. Лебедев (1866 - 1912 г.) и корпускулярните потоци.
Метеорни тела
В междупланетното пространство освен комети и астероиди се движат неизброимо множество от малки твърди тела. Наричаме ги метеорни тела. Всъщност не може да се постави рязка граница между астероидите и метеорните тела. Метеорните тела достигат до нищожни размери. Те могат да се наблюдават благодарение на явленията, които предизвикват, когато навлязат в атмосферата на Земята.
След пускането на изкуствените спътници на Земята стана възможно метеорните тела в Слънчевата система да се изучават пряко с помощта на специални уреди, поставени на космически летателни апарати.
Метеори
Явлението метеор (падаща звезда) се предизвиква при полета на малки метеорни тела в земната атмосфера. Те имат маси части от грама, движат се със скорости от няколко десетки километра в секунда. Навлизайки в земната атмосфера се нагяват, светят и се изпаряват на височина 180 - 80 километра и не достигат земната повърхност.
Голяма част от метеорните частици обикалят около Слънцето на рояци, потоци. Земята всяка година в определени интервали от време преминава през такива метеорни потоци. Тогава се наблюдават много метеори, които изхождат от една точка от небесната сфера, наречена радиант. Такъв метеорен поток се наблюдава ежегодно около 10-12 август. Радиантът му е в съзвездието Персей, поради което потокът е наречен Персеиди. Установено е, че орбитите около Слънцето на много от метеорните потоци съвпадат с орбитите на разпаднали се комети. От това може да се правят изводи за произхода на тези потоци.
Метеорите се наблюдават визуално, фотографически и радиолокационно. Сравнително простите средства за тяхното наблюдения са причина в тези наблюдения да взимат активно участие астрономи-любители. Техните наблюдения дават богат материал за изучаване активността, разпределението на метеорите по звездна величина, радианта на един метеорен поток и други.
Метеорити
Сравнително рядко в земната атмосфера навлиза голямо метеорно тяло. При неговото движение в атмосферата на небето минава ярко огнено кълбо, след което остава димна следа. Този полет е съпроводен със звукови явления. Това явление е наречено болид. Когато метеорното тяло, предизвикало болида, не успее да се разпадне изцяло при полета си в атмосферата, то пада върху земната повърхност и се нарича метеорит. По своя състав метеоритите биват каменни и железни. Известен е Тунгуският метеорит, наблюдаван в Сибир през 1908 г. Твърде вероятно е това да не е бил Алинският метеорит, паднал през 1947 г. в СССР, представлява цял дъжд от метеорни късове, с общо тегло над 20 тона. Най-големият къс тежи 1745 кг.
Известни са пет падания на метеорити на територията на нашата страна. Последният от тези метеорити падна 28 февруари 1966 г. край село Павел, близо до Свищов.