"Тъй върви светът!
Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!"
Христо Ботев
Христо Ботев не случайно е наречен Геният на българската литература. Чрез действената си добродетел, съчетавайки нежната, ранима душа на поет и буйното, откликващо на народната мъка, сърце на бунтовник, той се превръща в достоен пример за българския народ и нравствен ориентир за бъдещите поколения.
Думите на Ботев "Тъй върви светът! Лжа и робство на тая пуста земя царува!", са наситени с болката на един страдащ за родината син, но и с проникновението, че докато българинът не види нуждата от действия, докато не усети порива към свободата, докато не разчупи надвисналите над него окови, светът ще бъде едно мрачно място, изпълнено с тъга и примирение.
Поезията на Христо Ботев и до днес много силно ни свързва с миналото, прави ни съпричастни с неволите и теглилата на поробена България. За неговата бунтарска душа страданието на народа е нетърпимо, а нуждата от действие е необходима като въздуха, който диша. За него земята е пуста, защото е изпълнена с равнодушие. Българинът не само е забравил за любовта към свободата, но и не изпитва нужда от нея, защото не я познава. Роденият под знака на поробителството познава само него, свиква с него и го превръща в част от живота си, примирявайки се, че ще живее и утре като роб. В редица стихотворения на Ботев ние откриваме искрената му и нестихваща болка от липсата на сплотен колектив, който да сподели неговите революционни идеи, който да закопнее за родината, колкото един "оставил майка и дом, бунтовник. "Тежко, брате, се живее между глупци неразбрани" изтръгва поетът от умиращото си в "люти рани", видимои невидимо в поезията на Ботев, между веселия смях пред "мили другари" и буйноте мечти и мрачни мисли, които разкъсват душата му. Но в свят, където лъжата и тиранството са на почит, той е обречен да тъне в робски мъки и печал.
Най-голямата болка на Гения на българската литература е примирението с тежката участ, заспиването под тихия напев на вековното "Търпи и ще си спасиш душата?!". Лъжовното заблуждение, че търпението и послушанието са пътят към спасението, изгаря сърцето на поета, сърце, което е готово да заплати с живота си в името на Отечеството, но което съзнава, че българският народ е приспан в робски сън и единствено нуждата от свобода може да го стресне и събуди. Примирението на бедния ни народ е сравнено с монотонното люлеене на люлката и с всяко поклащане българинът забравя родовата си идентичност за родолюбието и гордостта и само очаква своето спасение, но не се бори за него. Времето тече, но не се живее. Но за Ботев за свободата не сечака, за нея се действа с всички сили и средства. Не бива българинът да се опира само на лъжовното учение, че трябва да "търпи и да се моли", за да опрости греховете си, а трябва да открие бога в себе си, този бог, който да му вдъхне сили и желание за освобождението на България. Чрез инверсията "любов жива за свобода" поетът подертава своята все още несломима надежда, че българският народ ще прогледне за нуждата от действия и ще последва светлия му пример.
Но и до днес "Тъй върви светът!"...
И до днес много от нас не могат да обикнат родината с тази страст и безусловна любов като Ботев. И до днес кланянето пред лъжливи кумири и примирението е считано за достойнство, а ние предпочитаме да напуснем "тая пуста земя", но не и да се борим за нея. Тъжно е, че не ценим тази свещена обител, по която е пролята кръвта на много достойни синове на майка България. Тъжно е, че българинът живее в робство и до днес, макар в името на богатството и успеха. Както ние сега не можем или не искаме да видим, че Отечеството е по-ценно от всяко материално благо, защото мъдростта и красотата му са безконечни, защото е изстрадало, за да пребъде, така и по времето на робството българинът не е осъзнал, че само давайки живота си в името на България, ще получи така скъпите дарове на самоуважението и гордостта. Четейки поезията на Гения на българската литература, всеки от нас трябва да се замисли за непреходните ценности, които отстоява поетът и дори само заради паметта на Ботев "трябва да пазим и обичаме родината си", защото е единствена, защото ни обединява като нация и сплотява като народ. Не бива да оставим бездушието и лъжата да царуват, защото поставяйки корона върху примирението, ние ще му позволим да завладее сърцата и душите ни, а духовното потисничество, ще ни задушава вечно. Но ако обичаме България с този неугасим пламък, както я е обичал Ботев, тя ще бъде топъл и уютен дом за нас, за нашите деца и за техните.